Когато видим дете да играе, често приемаме играта просто като забавление. За детето обаче тя е много повече – тя е един от основните начини, по които то опознава света, учи се да общува, решава проблеми и развива уменията си. Играта създава естествена среда, в която едновременно се развиват когнитивни, социални, емоционални и езикови способности (Yogman et al., 2018).
Как играта влияе върху развитието на мозъка?
Докато играе, детето постоянно мисли, избира, запомня, променя действията си и реагира на случващото се. Така играта създава възможности за упражняване на т.нар. изпълнителни функции- работна памет, самоконтрол и когнитивна гъвкавост, които са свързани с развитието на префронталните мозъчни мрежи (Moriguchi, 2014; Shaheen, 2014). Например, когато детето чака своя ред, то упражнява самоконтрол. Когато запомня правила – работната си памет. А когато правилата се променят- способността си да бъде гъвкаво и да се адаптира. Важно е обаче да не казваме, че една конкретна игра „развива“ конкретна част от мозъка. Мозъчното развитие е сложен процес, а играта по-скоро предоставя богата среда от преживявания, които подкрепят развитието на различни функции (Yogman et al., 2018).
А какво се случва, когато децата играят заедно?
Груповата игра добавя още нещо много важно- необходимостта детето да се съобразява с другите. То трябва да изчаква, да слуша, да споделя, да договаря правила и да намира решения при конфликт. Когато две деца искат една и съща роля, например, те могат да се научат да се договарят, поставят на мястото на другия чувайки гледната точка на другите деца, да измислят ново решение или да променят правилата на играта. Така в реална ситуация те упражняват комуникация, социално разбиране, саморегулация, инхибиция и решаване на проблеми. Изследванията показват положителна връзка между преструвателната игра и социалната компетентност в ранното детство (Smits-van der Nat et al., 2024).
Каква е ролята на възрастния?
Не е необходимо възрастният да ръководи всяка игра. Понякога най-ценното е да осигури спокойна и сигурна среда, в която децата могат сами да опитват, да грешат и да намират решения. При конфликт можем да помогнем с въпроси като:
„Как можем да го решим?“, „Какво можем да направим, за да участвате и двамата?“ или „Какво мислиш, че иска другото дете?“
По този начин не даваме готовото решение, а помагаме на детето постепенно само да развива своите социални и емоционални умения.
И най-важното:
Играта не е губене на време и не е просто почивка от ученето. За детето тя е естествен начин да учи и да се развива. Докато играе, то развива внимание, памет, самоконтрол, въображение, език и социални умения. А когато играе с други деца, се учи и как да бъде част от група – да се съобразява, да общува, да преговаря и да намира място за себе си и за другите.
Затова понякога най-ценният въпрос не е
„Какво научи детето днес?“, а „Какво успя да преживее, да опита и да сподели с другите?“
Научни източници
Moriguchi, Y. (2014). The early development of executive function and its relation to social interaction: A brief review. Frontiers in Psychology, 5, 388. https://doi.org/10.3389/fpsyg.2014.00388
Shaheen, S. (2014). How child's play impacts executive function-related behaviors. Applied Neuropsychology: Child, 3(3), 182–187. https://doi.org/10.1080/21622965.2013.839612
Smits-van der Nat, M., van der Wilt, F., Meeter, M., & van der Veen, C. (2024). The value of pretend play for social competence in early childhood: A meta-analysis. Educational Psychology Review, 36, 46. https://doi.org/10.1007/s10648-024-09884-z
Yogman, M., Garner, A., Hutchinson, J., Hirsh-Pasek, K., & Golinkoff, R. M. (2018). The power of play: A pediatric role in enhancing development in young children. Pediatrics, 142(3), e20182058. https://doi.org/10.1542/peds.2018-2058